ПИКНИК В БЯЛО
От идеята до реализацията и след това
Водна Кула Арт Фест * Курило, 19 юни 2016 г. * Психиатрична клиника “Св. Иван Рилски”
Всичко започна преди около година, през лятото на 2015; по това време гостувах на сестра си във Ванкувър, Канада. И ако преди две години бях обикаляла и опознавала красивото място (и като природа, и като градска среда), където тя живее, то сега опознавах културния живот на града, хората и общностите в него, различните художествени инициативи и събития. Така попаднах на една нова и интересна за мен информация.
От електронния бюлетин на Alliance Française de Vancouver научих за събитие, което те подкрепяха, наречено Вечеря в бяло. Съобщението ме заинтригува. Инициативата Dîner en blanc се беше родила в Париж преди 27 години. Оттогава се разпространява по света и днес е международна мрежа със своя история, философия и местни организатори. На определена дата хиляди хора, облечени изцяло и само в бяло, се събират на някое публично място, знаково за града, за „изискан пикник” в парижски стил. Всяка година мястото е различно, а желаещите да участват винаги са много.
Помня снимката от миналогодишната вечеря в бяло, която бяха публикували. Човек рядко е в хармония със своята среда, а още по-трудно е да се постигне това при големи групи хора, но снимката излъчваше умиротворение и покой. Множество хора, всички в бяло, споделящи трапезата в бяло, събрани като едно естествено, живо, дишащо тяло, изпълнило празно пространство в града – хем вътре в него (вписано в урбанистичната среда), хем извън (на свобода сред природата, заобиколено от залива, под небето на залязващото слънце). Нещо организирано и едновременно с това много спонтанно; нещо конкретно, което се прави тук и сега, и заедно с това е напълно извън рамките на ежедневието и прагматичността му. Този образ се насложи върху това, което бях научила, и първата ми спонтанна реакция беше – бих искала, бих се радвала и аз да мога участвам …
Това нямаше как да се случи, защото Вечерята в бяло беше насрочена за август, а аз се прибирах в България в края на юли. Но желанието си е желание – продължавах да се сещам за вечерята в бяло, мислех за това … Някъде тогава – не помня кога и как – съм направила връзка между Вечерята в бяло и Арт фестивала Водната кула.
Бях открила за себе си фестивала през 2010 година и той още веднага ме грабна. Двудневният семинар за алтернативни художествени пространства, който бях посетила тогава, разкри пред мен цял един нов свят, в който психологията на творчеството имаше много допирни точки с художествената дейност на независимите артисти, интересът към интердисциплинарността беше естествен и про-активното поведение спрямо творческата ти реализация беше норма. Отворената покана за участие във фестивала на следващата година и разнообразните форми на контекстуализирана творческа изява, които той предлагаше, ми позволиха да направя следващата стъпка и да стана участник във фестивала. През изминалите години бях реализирала различни проекти и бях намрила място, където познанията ми, опитът ми и аз самата бяхме приети и включени в социално релевантна художествена инициатива, която превръщаше необитаемите места около нас в место за среща и съпричастие.
Когато летях обратно за София, бях изпълнена с идеи и една от тях беше как философията на Вечерята в бяло се съчетава с инициативата на фестивала. Предстоеше честване на неговата 10-годишнина, а в моите представи едно такова събитие чудесно се вписваше както в духа на празничност, така и в обживяваните от фестивала позабравени публични пространства. Желанието ми се беше сдобило с визия и с цел.
* * *
Срещата ми с Ния Пушкарова, инициатор и директор на арт фестивала Водната кула, стана някъде в началото на ноември. Разказах й за Вечерята в бяло, за визията на събитието и как за мен тя много добре се е вписала във философията на фестивала. Явно, не само за мен – подкрепяща реакция на Ния беше последната брънка в обвързването ми с моето желание и заедно с това стана първата стъпка в практическа насока за реализацията на една вече споделена визия и цел.
Така дойде време идеята да намери своята форма – форма, в която можеш да разкажеш за нея, да я споделиш с другите, да ги запалиш и тях и да ги спечелиш за каузата на осъществяването й. Предизвикателство е да облечеш в думи това, което ти е легнало на сърцето, което те е докоснало, но за да стигне до другите, трябва да мине през думите, с които всички ние си служим. Думи, които да предадат как едно събитие със своята идея за среща на съмишленици и приятели, с разбирането си за стойността на времето, прекарано в общуване заради самото общуване, и със своята форма на реализация – красиво и елегантно публично присъствие, те е провокирало да откликнеш и те е вдъхновило.
Основното беше да откроя и подчертая връзката на събитието с философията и практиката на фестивала. Защото изискаността – отличителният белег на Вечерята в бяло – вероятно е последното нещо, за което се сещаме във връзка със старите сгради, изоставени и рушащи се постройки, неподдържани публични пространства, занемарени паркове и градини. И все пак точно това се опитва да прави фестивала, по един или друг начин, през изминалите десет години: да социализира тези „неизискани” места и сгради, като им придаде естетическо измерение и ги превърне в част от културния афиш на града. Затова една “Вечер в бяло” на фестивално място или сграда би била съвсем в стила на духовната изисканост и ще продължи да разпространява идеите му сред още по-широка публика. Липсата на изисканост в живота ни е доста осезаема, а това е начинът на фестивала да я въвежда – изискаността като въпрос на нагласа, на избор и на отношение, а не на социално положение или групова принадлежност.
Колкото повече мислех, толкова повече общи измерения откривах между светското събитие и арт фестивала: усетът за използване на градската среда; естетическото измерение като средство на присъствие в публичното пространство; разбирането за стойността на не-утилитарното действие и преходните неща; важността на случването, в което си бил участник; възможността да бъдеш този, който прави събитието.
Разбира се, бях обмислила и алтернативата: дали, при цялата символика на белия цвят и верността към първоизточника, е задължително да се придържаме към него? Предимството му е, че и мъже, и жени могат да се облекат в бяло, без да е твърде голям проблем. Дали може да бъде избран и друг цвят, като изискването всички да са облечени еднакво остане? Но колкото й да си представях различни други възможни варианти, нищо не беше така убедително и красноречиво като бялото
* * *
През пролетта на 2016 година, когато започна практическата подготовка на юбилейното издание на фестивала, настана времето тази обещаваща идея, която беше спечелила достатъчно внимание и интерес, за да бъде оценена и подкрепена, да намери своята практическа реализация, като част от програмата на фестивала. Изборът на място, сред различните локации на фестивала, дойде от Ния, но не можех да не призная, че и на мен възстановителният парк на психиатричната клиника в Курило ми беше харесал като поле за творческа изява. Така се появи проектът за “Пикник в бяло” за участниците във фестивала и неговите гости, като още една, нова форма на неговото публично и художествено присъствие. Поканени са всички, при условие да са облечени в бяло, за среща и разговори с другите участници на чаша вино.
Въплъщаването на идеята в проект беше важна стъпка, но предстоеше още много път преди този проект да се превърне в работещо решение. Последваха два месеца на интензивна комуникация, вече не само с Ния, която продължаваше да търси музика за събитието, но и с целия организационен екип, а после и с другите участници във фестивала, чиито проекти щяха да бъдат реализирани в парка в Курило. Какво ще проработи и какво не като идея за музикално оформление? Какво е приемливо, но и какво не можем да си позволим на територията на специализирано заведение? Къде най-добре ще се впише “Пикникът в бяло” сред другите планирани изяви? Поредното интелектуално, художествено и социално предизвикателство и творческото напрежение, свързано с организирането на толкова различни хора, места, фактори и обстоятелства, с предвиждане на възможни трудности и преценка на ресурсите, с които разполагаш.
Отново и отново се връщах към първоизточника – информацията за Вечерята в бяло, за да придобия колкото се може по-пълна представа за нейната организация, за да извлечем опит и знание, които да ни послужат в намирането на оптималното за нас решение. Невероятно беше да разбера колко много детайли и подробности трябва да се премислят, за колко много неща трябва да търсят ефективни и нестандартни решения. Обсъждане, коментиране, проучване, търсене – което в крайна сметка си е и споделяне, с все по-широк кръг хора – организатори, участници, съмишленици, близки и приятели, които по този начин се оказаха въвлечени в подготовката, а следователно и ангажирани с проекта. На пръв поглед се въртяхме в кръг и бистрехме все едни и същи неща, но многократното връщане към основната тема и вълнуващите ни въпроси в различни ситуации и с различни хора се оказа мощно средство не само за отработване на детайлите в плана, но и за изграждане на подкрепа за проекта и за приемането му.
Поредното интелектуално, художествено и социално предизвикателство и творческото напрежение, свързано с организирането на толкова различни хора, места, фактори и обстоятелства, с предвиждане на възможни трудности и преценка на ресурсите, с които разполагаш.
Много е трудно да намериш конкретния израз на една абстрактна идея и после да откриеш начина това да се случи в действителност. От формулирането на заглавие, което да звучи еднакво на български и на английски език и да отдава дължимото на първоизточника, без да го копира; през намирането на музикален изпълнител – Мишел Апелрос от Дания, която да изсвири свои авторски композиции на чело; до оформянето на електронна покана и печатен плакат, с които да информираме гостите и участниците във фестивала, след като подробностите по дневния график на програмата в Курило бяха уточнени. И проектът, и поканата станаха част от художествената платформа на фестивала, а той – от културната програма на столицата, и се вписаха в споделената ни социална реалност на действия и символи.
* * *
С наближаването на фестивала и на датата на нашето участие все по-дребни детайли в плана за действие привличаха вниманието ни, изискваха уточнение и съгласуваност. Кой, какво, кога и как ще прави в неделя? Как гости и участници ще стигнат до Курило? Как ще транспортираме маси, пейки, храна и вино? От каква украса на масите имаме нужда? Няма да бъде пресилено, ако употребя израза „сценична треска”.
Когато дойде денят, самата реализация вече не беше напрежение, а очакване – очакване какво фактически ще стане, как точно ще се случат нещата. Защото и най-добрата организация не може (а вероятно и не бива) да предвиди и планира всичко. Суетнята около отпътуването от София; самото пътуване – нито кратко, нито дълго, но достатъчно за процеса на откъсване от ежедневието и навлизане в атмосферата на проекта; първите впечатления от парка в Курило, където не бях идвала досега; търсенето на място за пикника в бяло, което някак само ни намери; срещата с домакините ни; вълненията около времето, а то до края беше ведро, спокойно и някак сериозно, но за наше щастие без валежи. Пейките бяха по-малко, отколкото трябваше да са, но пък домакините ни допълниха трапезата с бели столове. Донесоха ни и бяла гугутка, която отглеждаха – спокойно мога да кажа, че беше изящна. Виното се оказа хубаво и бяхме успяли да го запазим изстудено. И фотографите дойдоха. Дали формулата на събитието работеше, или споделеното желание продължаваше да циркулира? Което май е едно и също.
Постепенно сцената се изпълваше с бели покривки, салфетки и чаши; с хора, въвлечени в приготовления, включени в други дейности от програмата на фестивала или просто на опознавателна разходка. Обикалянето, срещите и запознаването, на пръв поглед безцелни или случайни, всъщност водеха към превръщането на масата хора в група и на празното място в пространство, в което се чувстваш достатъчно удобно, за да се разположиш заедно с другите и с тях да участваш в изпълнението на сцената. Защото трябва да се извървят определени стъпки, за да се случи търсеното преживяване и ефект.
А после всичко стихна. Настъпи моментът да си кажем защо сме тук, музиката да изпълни въздуха, да чуем кого и с какво ще споменат в тостовете си на благодарност хората около масата насред поляната и окосената трева, с розовите храсти в дъното и красивите дървета около нея. И дългият процес на раздяла след това, когато не ставаш веднага от масата, защото не искаш да напуснеш прекалено бързо света на бялото, да излезаш от света на хармонията и покоя, на музиката, вплела се в шума на дърветата; не искаш да излезаш от човешкото измерение у всички нас и да се върнеш към останалите, макар и за кратко, на заден план твои частни вълнения; защото не искаш да се разделиш с целебния ефект на това да бъдеш, да бъдеш тук и сега ..
Тогава разбрах, защо все ми се губеше финала – защото всъщност няма финал, само една пролука от време, един интервал, колкото на всеки един му е необходим, за да остави преживяното да се уталожи и той да се оттегли, телом и духом, от контекста на събитието, бавно и съсредоточено, за да не разплиска пълнотата в душата си.
* * *
Накрая идва мълчанието. Мълчанието като начин да не се разсейваш и да не пропуснеш важните послания, идващи отвътре. Да асимилираш преживяното. Да попиеш усещанията и асоциациите, мислите и чувствата, насладата и възприятията, съпроводили участието ти в събитието.
После трябва да направиш място и на дълбокото чувство на благодарност към всички, които са били съпричастни, по един или друг начин, и са позволили това да се случи. Забелязвам, че мълчанието е и време на инкубация, така да се каже, когато всичките разнородни впечатления, наблюдения, информации и преживявания се преобразуват, стават храна за размисъл и почва за развитие и израстване. Случилото се става част от самия теб, намира си място в твоя субективен свят. Когато казваш „да, и”, осъзнаването се превръща в осъзнатост.
И това ни връща към началото, към основния въпрос : какво всъщност очакваме да постигнем? И защо? Сега, след като събитието се е случило и ти си го преживял, отговорите започват да стават по-ясни и отделните елементи се навързват в цялостно разбиране. Осмисленото и ангажирано присъствие, с художествените средства на пърформанса или на друга форма, е акт – колкото културен, толкова и социален, колкото колективен, толкова и индивидуален. Не да ползваме или да сме полезни, а това да бъдем, да присъстваме, превръща мястото в пространство, което е наше. Всички знаем какво значи да имаш, но всеки трябва сам за себе си да открие как да бъде, и всеки път наново трябва да го преоткрива. Утвърждаването е акт, но и опит, през който трябва да преминем.
Текст: Катя Стойчева
Фотографии: Тодор Тодоров